За книгата: 1888 / P.A. Кулиш (1819-1897) остава фаворит на „украинската национална идеология“, множество създатели на която охотно цитират ранните му творби, изпълнени с антируски нападки. Подобно на други представители на първата вълна на украинофилството, той започва своята дейност през 40-те години на XIX век с етнографски и литературни удоволствия, което го прави „апостол на националната революция“. В творбите си от онова време Кулиш, според съветската енциклопедия, „идеализира хетманско-казашкия елит“. Митологизирана и поетизирана украинска история от началото на XIX век. направи твърде силно впечатление на младия учител. Но по-задълбочено изучаване на темата с течение на времето го доведе до радикална промяна на възгледите. След като многократно посещава Галисия през 1850-1880-те години, Кулиш е ясно убеден, че враждебните сили превръщат Червена Рус в крепост на украинския антирусизъм. Кулиш посвещава края на живота си на борбата срещу тези разрушителни тенденции. Отсега нататък Кулиш не виждаше нищо прогресивно в запорожките казаци, които прославяше в младостта си. Сега казаците за него са просто бандити и убийци. Те не са мечтали за никаква държава. Идеалът им беше да пият и да грабят. Вчерашният казакофил признава Руската империя за единствената прогресивна сила в Украйна, която сложи край както на татарските набези, така и на господството на ляшите. В своите монографии „История на обединението на Русия“ (1874-77) и „Отделянето на Малорусия от Полша“ (1890) Кулиш убедително показва развращаващото влияние на запорожките свободни хора, тези „диви ориенталски представители на охлокрация” - върху съдбата на Отечеството. Кулиш, разгръщайки широко историческо платно, представя казаците в такава светлина, че те не могат да се сравняват с европейските институции и социални явления. Нито светските, нито църковните власти, нито обществената инициатива са участвали в образуването на такива колонии като Запорожие. Всеки опит да им се припише мисията на защитници на православието срещу исляма и католицизма се разбива в историческите извори. Данните, предоставени от П. Кулиш, изключват всякакви съмнения в това отношение. И двамата Хмелницки, баща и син, а след тях и Петър Дорошенко, се признават за поданици на турския султан - главата на исляма. С кримските татари, тези „врагове на Христовия кръст“, казаците не толкова воюваха, колкото си сътрудничиха и заедно тръгнаха срещу полските и московските украинци. Те бяха ядосани на Кулиш за подобно развенчаване, но не можаха да дискредитират аргументацията му и събрания от него документален материал. Не е изненадващо, че с подобни мисли, дори в независима Украйна, Кулиш си остава полузабранен автор.